Има документални филми, които ви впечатляват с разкритията си, оставят ви без дъх и предизвикват сетивата ви. Има и такива, които ви канят нежно да се присъедините към тяхната история, да седнете леко на дивана до тях, да се заслушате, да се загледате и преди да се усетите да съпреживеете мислите и тревогите им заедно с персонажите в тях. Татяна Божич прави именно това. Тя е една почти обикновена жена, с не толкова рядко срещан въпрос: Къде принадлежа? Но начинът, по който го задава я прави необикновена. Тя е родена в бивша Югославия. Живяла е на много места из Европа, дори обича да се нарича – гражданин на Европа. Установявала се е в Лондон и в Загреб, а днес (или поне, докато се развива филма) е леко “заклещена” в квартал на Амстердам, където отглежда сина си, като самотна майка. Изградила е живот, от който се гордее, привидно има неща, които я вълнуват и срещи, които я предизвикват. Но Татяна е нещастна, неудовлетворена и това си личи от първия кадър. Татяна видимо се лута в света, който сама е създала за себе си и собствения си син. Свят, който би трябвало да ѝ е по мярка, живот, който би трябвало да ѝ харесва, приятели, които би трябвало да има (на по-малко от 1000 км. от себе си). Неизбежно е да ѝ съчувстваш, да се зачудиш, да потърсиш отговорите заедно с нея, защото искаш да видиш тази така цветна и усмихната жена в някакъв мир. Докато не разбереш, че тя не търси точно мир. Тя търси решение на своя проблем – кое място може да нарече свой дом? И защо мястото, на което живее в момента, не ѝ навява това усещане? Защо не може да се почувства като част от общност, част от група хора?

“Белези на принадлежност” ми напомни на моите собствени въпроси, докато живеех и учех в Лондон. Въпреки, че има разлика. Различно е да се преместиш някъде и да започнеш живота си на ново място тепърва на 30 или да заминеш да учиш някъде на 18. В единия случай носиш много повече багаж, отколкото в другия вариант. И тук не говоря за буквалния смисъл на думата “багаж”. Носиш отговорност, може би някаква репутация, може би семейство, партньор, ангажименти, най-малкото носиш със себе си тежестта на по-дългия ти житейски опит и постепенно изчезващия ентусиазъм и безстрашие на младостта. Но във всички случаи минаваш през едно странно раздвоение на самоличността, в което домът, от който си тръгнал, скоро няма същото значение, което е имал през целия ти живот. А домът, който си създал някъде другаде – също все още няма ясно определена рамка за теб. Тези усещания се засилват колкото по-дълго живееш някъде в чужбина или просто “другаде”. За тези теми често говоря и с близките си приятели и роднини, които преживяват тези емоции. И въпреки, че си мислим, че това е строго индивидуална тема за настоящи и бивши емигранти и експати от Източна Европа, в “Белези за принадлежност” разбираме, че това не е точно така. Може би има едно универсално европейско преживяване, по което си приличаме повече, отколкото осъзнаваме. Всички пътуваме, ако имаме тази възможност, за да намерим по-добро място за живот, или заминаваме някъде по любов, заради работа, заради други лични амбиции и обстоятелства. И няма значение какво е историческото минало на държавата ни, в 99% от случаите хората искат да бъдат част от една общност. И това е най-човешкото желание, но явно и липса на съвременния свят.